Докато живеят хора…
June 12th, 2008
Докато живеят хора, те ще бъдат същества, които ще трябва сами да се постигат.
Карл Ясперс
Докато е жив, човекът е обречен на странстване.Дълъг е пътят на познанието и един живот е безкрайно кратък за извървяването му.И защо все пак, човекът изпитва този луд копнеж, подтик да търси, да пита, да се себеоткрива, да се себепостига? ”Човекът винаги ще бъде много повече от това, което знае или ще узнае за себе си.” Думите на Ясперс носят привкус на безизходица. Живеем в омагьосан кръг – раждаме се с инстинкта да търсим, а с времето се научаваме, че няма да намерим. И все пак ние търсим. Ние имаме потребността да рационализираме, ние сме рационални същества, както казва Камю.
Ние, хората, проектираме себе си във всичко, което правим, градим своя собствен космос и подобно на Малкия принц се грижим търпеливо за най-ценното в него. И когато светът ни се сгромоляса, ние губим именно него-себе си. Но човек не може да загуби нещо, което не е притежавал.Ние живеем по-скоро с усещането за мир и хармония с вътрешното си аз, отколкото с ясно познание за нашата същност. Всичко се базира на усещане, смътно предчувствие. Дори изразено в думи познанието ни е нищожно малък дял от истината.
Себепознанието е във всеки наш дъх, във всяко решение, което вземаме, всяка наша стъпка води към него, била тя съзнателна или не. Ясперс говори за гранични ситуации, ситуации в които човекът екзистира-моменти, в които светът се преобръща и в миг всичките ни сетива се обострят и тогава виждаме света друг. И питаме, и търсим. Мигът, в който осъзнаваме колко сме преходни, мигът в който всяко отброяване на стрелката на часовника сгромолясва безвъзвратно изгубен момент. В мига, в който проумеем, че няма да живеем вечно, колкото и да ни се струва така днес и тук, тогава, когато разберем, че ще изчезнем без да сме изживели хиляди емоции, тогава ние се променяме. Ледени тръпки на ужас се прокрадват в мига на осъзнаване и после всичко пак е спокойно. Бездната до преди миг, зееща пред краката ни се затваря и слънцето пак грее.
Замисляли ли сте се колко са крехки телата ни? Случвало ли ви се е да усетите туптящите си вени и да изтръпнете от мисълта, че животът ви се крепи от един тънък слой кожа. Случвало ли ви се е да се уплашите при мисълта, че организмът ви, тялото ви е един толкова крехък и непонятен механизъм, а вие нямате представа как функционира.
Страхът от смъртта е най-силната емоция според Едгар Алън По. Чувството, че времето е по петите ни и дните се изнизват между пръстите ни като златни песъчинки, дъхът на смъртта - са тези, които ни карат да бързаме, да искаме да вземем всичко, да оставим спомен, че ни е имало. Залисани в рутината на ежедневието, често забравяме да погледнем от по-далечна перспектива на живота си, да видим цялостната картина. Толкова млади, на нас ни се струва, че ще живеем вечно, че светът е наш, окъпан в розовото утро на безметежното бъдеще, носещо мечти и обещания. Смъртта на близко същество е това събитие, което ни приземява и изведнъж фактът, че времето тече застрашително бързо и не прощава никому, ни застига като гръмотевична буря.Смъртта в действителност не е страшна за мъртвите, тя е страшна за тези, които остават. Непосилно предизвикателство е да продължиш живота си след загубата на близък и скъп за тебе човек. Именно това е една от граничните ситуации, за които говори Ясперс. В болката човекът изпада в състояние, което го откъсва от реалността, от живота. Освободен от дребните проблеми, той екзистира и именно тогава познава себе си. В това е най-голямото предизвикателство – постигайки себе си, човек да намери сили да продължи напред. Във филма „Време” на Ким Ки Дук, главната героиня променя лицето си , за да преобрази живота си, но това води единствено до неговото разрушаване. Когато умира най-скъпият й човек, изгубила всякаква надежда, вътрешно мъртва, след поредната пластична операция, чрез която се надява да забрави, тя среща своя образ отпреди операциите и кръгът се затваря.Човек е обречен да се самопостига докато е жив, въпросът е как.
Истината може би е някъде в думите на Гьоте: „Бъдете щастливи вие живите в приятно затоплените ви легла, преди ледените води на Лета да лизнат напускащите ви нозе.”
Това е есето ми от философската конференция тази година. Искаше ми се да споделя.

















