M

Докато живеят хора, те ще бъдат същества, които ще трябва сами да се постигат.

                                                                Карл Ясперс

Докато е жив, човекът е обречен на странстване.Дълъг е пътят на познанието и един живот е безкрайно кратък за извървяването му.И защо все пак, човекът изпитва този луд копнеж, подтик да търси, да пита, да се себеоткрива, да се себепостига? ”Човекът винаги ще бъде много повече от това, което знае или ще узнае за себе си.” Думите на Ясперс носят привкус на безизходица. Живеем в омагьосан кръг – раждаме се с инстинкта да търсим, а с времето се научаваме, че няма да намерим. И все пак ние търсим. Ние имаме потребността да рационализираме, ние сме рационални същества, както казва Камю.

Ние, хората, проектираме себе си във всичко, което правим, градим своя собствен космос и подобно на Малкия принц се грижим търпеливо за най-ценното в него. И когато светът ни се сгромоляса, ние губим именно него-себе си. Но човек не може да загуби нещо, което не е притежавал.Ние живеем по-скоро с усещането за мир и хармония с вътрешното си аз, отколкото с ясно познание за нашата същност. Всичко се базира на усещане, смътно предчувствие. Дори изразено в думи познанието ни е нищожно малък дял от истината.

Себепознанието е във всеки наш дъх, във всяко решение, което вземаме, всяка наша стъпка води към него, била тя съзнателна или не. Ясперс говори за гранични ситуации, ситуации в които човекът екзистира-моменти, в които светът се преобръща и в миг всичките ни сетива се обострят и тогава виждаме света друг. И питаме, и търсим. Мигът, в който осъзнаваме колко сме преходни, мигът в който всяко отброяване на стрелката на часовника сгромолясва безвъзвратно изгубен момент. В мига, в който проумеем, че няма да живеем вечно, колкото и да ни се струва така днес и тук, тогава, когато разберем, че ще изчезнем без да сме изживели хиляди емоции, тогава ние се променяме. Ледени тръпки на ужас се прокрадват в мига на осъзнаване и после всичко пак е спокойно. Бездната до преди миг, зееща пред краката ни се затваря и слънцето пак грее.

Замисляли ли сте се колко са крехки телата ни? Случвало ли ви се е да усетите туптящите си вени и да изтръпнете от мисълта, че животът ви се крепи от един тънък слой кожа. Случвало ли ви се е да се уплашите при мисълта, че организмът ви, тялото ви е един толкова крехък и непонятен механизъм, а вие нямате представа как функционира.

Страхът от смъртта е най-силната емоция според Едгар Алън По. Чувството, че времето е по петите ни и дните се изнизват между пръстите ни като златни песъчинки, дъхът на смъртта - са тези, които ни карат да бързаме, да искаме да вземем всичко, да оставим спомен, че ни е имало. Залисани в рутината на ежедневието, често забравяме да погледнем от по-далечна перспектива на живота си, да видим цялостната картина. Толкова млади, на нас ни се струва, че ще живеем вечно, че светът е наш, окъпан в розовото утро на безметежното бъдеще, носещо мечти и обещания. Смъртта на близко същество е това събитие, което ни приземява и изведнъж фактът, че времето тече застрашително бързо и не прощава никому, ни застига като гръмотевична буря.Смъртта в действителност не е страшна за мъртвите, тя е страшна за тези, които остават. Непосилно предизвикателство е да продължиш живота си след загубата на близък и скъп за тебе човек. Именно това е една от граничните ситуации, за които говори Ясперс. В болката човекът изпада в състояние, което го откъсва от реалността, от живота. Освободен от дребните проблеми, той екзистира и именно тогава познава себе си. В това е най-голямото предизвикателство – постигайки себе си, човек да намери сили да продължи напред. Във филма „Време” на Ким Ки Дук, главната героиня променя лицето си , за да преобрази живота си, но това води единствено до неговото разрушаване. Когато умира най-скъпият й човек, изгубила всякаква надежда, вътрешно мъртва, след поредната пластична операция, чрез която се надява да забрави, тя среща своя образ отпреди операциите и кръгът се затваря.Човек е обречен да се самопостига докато е жив, въпросът е как.

Истината може би е някъде в думите на Гьоте: „Бъдете щастливи вие живите в приятно затоплените ви легла, преди ледените води на Лета да лизнат напускащите ви нозе.”

Това е есето ми от философската конференция тази година. Искаше ми се да споделя.

Всъщност е началото на третия. Но си мислех за това на първи, когато нямах интернет. С всяка изминала година границите ми се размиват повече и идеята за новото начало и тези важни минути преди “края” и дните след “началото” започват да се обезмислят. Илюзията за промяна и ентусиазмът стават все по-краткотрайни. Може би просто вече се познавам по-добре и съм на ясно, че не съм човекът, който се променя от днес за утре. От друга страна ми се струва, че слепият ентусиазъм е заместен от реалистична увереност и до някъде решителност. Ще видим и това до къде ще доведе.

Беше добра година. Станаха поне няколко значими неща, които ще помня. Срещнах Ния, срещнах Иво Б. за втори път, започнах да танцувам, прекарах незбравими моменти с приятелите ми, загубих други, които се оказа, че не принадлежат към тази група и много от онези малки неща, в които всъщност се състои живота.

Новата година започна добре, нещата са малко размити, но това е нормално. Още не съм напълно здрава и леко недочувам с дясното ухо, вие ми се и свят…Но! Нещо, което се промени- бях по-искрена и по-смела, и се оказа, че не е толкова страшно. Надявам се да стана и малко по-целенасочена, но това няма да стане overnight. За сега си пожелавам хубаво време, усмихнати хора и още емоции като от миналото лято. Даже двойно! А принц чарминг спокойно може да почака, стига да има някой, който да ме накара да не спирам да мисля за него. Но да е истински, достатъчно време прекарах в напразни мечти. Въпреки, че беше хубаво. Въпреки че знам, че няма да спра днес, нито утре.

Baby, did you forget to take your meds?

I try to say goodbye and I choke

I try to walk away and I stumble

…I’m begging you…

please, don’t leave me

but how can you leave me when you have never been here

daydreaming again

Искам офицялно да известя на тези, които имаха лоши помисли към моя телефон и на всички останали, че добрата стара нокия, с която преживяхме толкова много, се пренесе в друг свят! И не кой да е , а именно вълшебния свят на канализацията… Покъртително, но факт- телефонът ми стана поредната жертва на канализацията на английска езикова гимназия Гео Милев Бургас. хаха Трагичното събитие се случи на паметната дата 29.11.12, когато оранжевият панел за последно бе видян преди да потъне завинаги в чернокафявата бездна. Ще ми липсваш приятелю, но аз знам, че духа ти витае още из училщните тръби!

И така, вече искам, не искам ще трябва да избера нов телефон..е винаги има вариант да карам без телефон хаха но не мисля, че е оферта. Както каза Анито/това от класа ми/ вече какъвто и телефон да си вземеш няма да е същото!:)

Кроношпан по залез. Красива смърт, но бавна хах. Почти през ден се наслаждавам на тази гледка и ефектът е буквално “спиращ дъха”.

П.С. Нищо не е променяно в снимките, освен размера.

Тези дни официлано се усети зимата.От романтичен момент, Your hands are cold се превърна в перманентен факт.От два дни не мога да се стопля, въпреки дозите мляко с какао и 13-калорийни бисквити. Още повече не ме оставяше на мира факта, че имам тонове нови снимки, а не мога дори да ги ресаизна, защото фотошоп реши да ми прави бойкот. Абе то май целият ми уиндоус бойкотира ама..НО! Днес този факт официално се промени! Фотошоп ис бек!хаха Почуствах се сякаш минавам от дарк ейджис в Ренесанса Ето и част от снимките, които успях да прегледам:

Такааа от самосебе си се подразбира, че изкарахем супер в Харманли.Естествено и там намерихме релcи и сладки :РЕдинственото, което ни липсваше беше Мартито..а и Ния хаха нооо next time:) Трудно е да се опише накратко колко неща правихме и как като с магия се събудихме в 7:30 сами още първата сутрин/който ни познава е наясно колко unbelieveable е това/ Абе изобщо беше наистина хубав уикенд с малко ексцесии накрая, но с хепи ендинг, което е важното:) Позитивно това няма да са последните снимки от него:)

Така и не успях да догледам Американски прелести. Сигурно е знак- more to come само, че вече май не искам. Колко е странно как соундтрака на American beauty  ми пасва идеално на Lost in translation. Интересното е че настроението от двата, привидно  толкова различни, филма тези дни ми се слива. Причината е глупава. Има нещо много сбъркано в мъжете напоследък, а може и да е в жените. Но какво, по дяволите, ви става!? Даже не е пролет-или за мъжките хормони е вечна пролет? Е дано с песента от Голи тела да дойде и същия хепи ендинг. В крайна сметка има есен, значи има и надежда.

П.С. Весо, прочети Цветовете на малката Ида на Милена Футчеджиева, ако не си го правил вече:) напомня ми на теб напоследък;)

Малко снимки от Харманли.

Та да се върнем на темата за свободата..

Открийте разликите хах трябваха им точно 10 сеунди, за да разбера, че снимам и да се ухилят-това им е една от най-хубавите черти на този народ- толкова са свободни…

…духът им е свободен

Харманлийски пейзажи

С дъх на сутрин..

Наровете

Никойа не съм вкусвала по-сладък плод- кълна се, че усетих вкуса на лъчите

И не можем да минем без малко селфшит

Дълъг ден- от тези, в които ти се струва, че е изминал повече от един. Снощи в Харманли имаше буря, а после дъжд и после пак буря, и пак дъжд, и така до сутринта. Обикновено дъждът наистина ме приспива като бебе, но този път дори той не успя. Явно ми става навик в Харманли да заспивам трудно. На зазоряване баба ми стана, за да направи любимата ми масленица-за непосветените-вид баница, ужасно вкусна. Странното е че и аз се събудих с нея и още по-странното- че реших да не заспивам пак. В този момент в мрака плахо се обади първият петел и още по-неуверено напомни за съществуването на слънцето, и евентуалното му изгряване. Отново заръмя. Този път топлото легло, отмерените звуци от суетенето на баба в кухнята и ромоленето свършиха работата си. Планът ми пропадна- събудиха ме, с доста мъки, към 9 с увещания да си оправям багажа и да тръгваме.

Няколко часа по-късно бях при другата баба с пълна кофа сини сливи, “обрулени” собственоръчно от мен в Харманли предния ден. Предстоеше възпроизвеждане на спомена- правене на сладко от сини сливи в задния двор на огън с  миризма на есенни листа.

Поправка №1: валеше

Поправка №2: глобално затопляне- доста трудно взе да се разграничава тази есен..

 Но! Нов спомен. Грамофон. Плоча- най-добрите вокалисти на джаза/година-някъде от младините на майка ми/ Пред грамофона- две кофи, два ножа и moi et ma grande-mère. Един вид вадене на костилки от сини сливи на фона на Ела Фитзжералд. Готин нов спомен, а? Да не забравя- запомних 3 думи на френски!

Пътуването за Бургас също беше забавно. Първо в маршрутката една жена не искаше да направи място на друга жена с малко момиченце на първите седалки, защото и на нея и ставало лошо като на момиченцето. После имаше малка пауза- така и не разбрах повърна ли момиченцето или само го освежиха, защото съмнително се понесе миризмата на лимни. В същото време аз си мислех, че жената, на която и става лошо и пътува винаги на първи ред е намерила своя ад на пътя. Тясна маршрутка, пълна с хора, миришешти на какво ли не, бързо каращ шофьор и повръщащо момиченце до нея. А и да не забравяме пияницата отзад, натряпчиво ухаещ на евтини цигари.

И на края на деня ми се иска все пак да чуя

 So if your crazy I don’t care you amaze me
Oh your a stupid girl, oh me, oh my, you talk
I die, you smile, you laugh, I cry
And only, a girl like you could be lonely
 Your so sweet to try oh my, you caught my eye
A girl like you’s just irresistible

И тук идва иронията- никога не го казва този, който искаш или този, който искаш изобщо не е този, който трябва да го каже.